Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.02.2011 18:59 - Нафора и вино
Автор: sever Категория: Изкуство   
Прочетен: 5798 Коментари: 6 Гласове:
61

Последна промяна: 06.02.2011 19:16

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 “Тежат ни приятелите, които не знаят как да умират”

                                            Георгиос Сеферис, из 19-а песен на поемата “Роман”

 

Всеки завършен човек има вътре в себе си, в сърцето си, един таен център и около него се въртят всички неща; този таен вихър придава единство на мисълта и делата ни и ни помага да открием или да измислим световната хармония. За едни той е любовта, за други – жаждата за знания, за трети – доброто или красотата; или ламтежът за злато и власт; и всичко свеждат и подчиняват на тази своя главна страст. Горко на човека, който не чувства в себе си да го управлява един абсолютен монарх; животът му се разпилява, в безналичие и безредие, по всички ветрове. 

 

Гордея се с човешката душа, никоя сила, небесна или земна, не е толкова велика; носим в себе си всемогъществото и не знаеме... и двамата се стремяхме, следвайки повелята на Огъня, в съдействие с него, да превърнем плътта в пламък, мисълта – в пламък, надеждата, отчаянието, честта, безчестието, славата – в пламък. Ти водеше, а аз те следвах; ти ме научи, че вътрешният пламък, противно на природата на плътта, може все повече да се разгаря с годините. Затова – гледах те и се гордеех с теб! – колкото повече остаряваше, толкова повече се разпалваше; колкото повече се приближаваше към бездната, толкова по-мъжествен ставаше; и хвърляше телата, светци, благородници, калугери, в огнището на окото си, разтопяваше ги като метали, изчистваше ги като ръждата им и рафинираше чистото злато – душата им; коя душа? Пламъка – и го сливаше с пожара, който ни роди, и с огъня, който ще ни погълне. 

 

Сбогом! 
Протягам ръка, хващам мандалото на земята, за да отворя вратата и си отида,но се поспирам на светлия праг още малко: трудно, много трудно е за очите,ушите,сърцето да се откъснат от камъните, тревите на този свят, казвам си :"Сит съм, спокоен съм, не искам вече нищо, изпълних дълга си и си отивам." Но сърцето се вкопчва за камъните и тревите,противи се, умолява :"Почакай още!" 
Мъча се да утеша сърцето си, да го склоня да каже доброволно "Да!". Да не си тръгнем като роби, бити, разплакани от света, а като царе, които са яли, пили, наситили са се ,не искат повече нищо и стават от масата.Но сърцето бие все още в гърдите, противи се, вика :"Почакай още!" 
Спирам се, хвърлям последен поглед към светлината, която също се противи като човешкото сърце и се бори.Облаци покриха небето,устните ми поръси хладен дъждец, земята замириса;гальовен, подмладяващ глас се издига от пръстта:"Ела...ела...ела..." 

 

“Как ще повярват невярващите какви чудеса може да стори вярата?

Те забравят, че душата на човека става всемогъща, когато бъде овладяна от една велика идея. Обхваща те страх, когато след горчив опит разбереш, че вътре в нас съществува една сила, която може да надвиши силите на човека; обхваща те страх, защото от онзи миг, в който разбереш, че тази сила съществува, вече не можеш да намериш оправдание за дребнавите си или малодушни постъпки, за пропиления си живот, за който хвърляш вината на другите; знаеш вече, че ти, не съдбата, не орисията, нито хората около теб, ти единствен носиш, каквото и да правиш, какъвто и да станеш, цялата отговорност.
И тогава се срамуваш да се смееш, срамуваш се да се присмиваш, ако някоя пламенна душа се стреми към невъзможното.

И ти съзнаваш вече съвсем ясно, че ценността на човека се състои в това: да търси и да знае, че търси невъзможното; и да бъде убеден, че ще го постигне, защото знае, че ако не прояви малодушие, ако не послуша това, което му нашепва разумът, а стиска зъби и продължава да преследва невъзможното убедено, упорито, тогава става чудото, което безкрилият ум никога не би могъл да проумее: невъзможното става възможно.”

 

"Рядко съм изпитвал такава радост през живота си. Това не беше радост, това беше някакво възвишено, абсурдно, неоправдано настроение. Не само неоправдано, но и в разрез с всяко основание - бях загубил всичките си пари... всичко беше загубено.
И тъкмо сега изпитвах едно неочаквано чувство на избавление. Сякаш бях открил в суровия, мрачен череп на Нуждата свободата, която си играеше в едно малко ъгълче. И започнах да играя и аз с нея.
Когато всичко ни тръгне наопаки, каква радост е само да поставим душата си на изпитание, за да проверим дали притежава издръжливост и стойност! Като че ли някакъв враг, невидим, всемогъщ - едни го наричат бог, а други дявол, - връхлита връз нас, за да ни повали, но ние стоим прави. И така всеки път, когато вътрешно сме победители, макар и външно да сме напълно сразени, истинският мъж изпитва неизразима гордост и радост. Външната беда се превръща в най - висше, най - сурово щастие."

Събирам сечивата си: зрение, слух,вкус, обоняние, осезание, мозък, свечери се вече, свършва надницата, завръщам се като къртица в дома си, в пръстта. Не защото се уморих да работя, не съм се уморил, но слънцето залезе. 
Слънцето залезе, потъмняха планините, по билата на мозъка ми се е задържала още малко светлина, но святата нощ настъпва, издига се от земята,спуска се от небето, а светлината се е заклела да не се предаде; но знае, че спасение няма, няма да се предаде, но ще угасне. 
Хвърлям последен поглед наоколо; с кого да се сбогувам? С какво да се сбогувам? С планините, с морето,с отрупаната с плод лозница на балкона ми, с добродетелта, с греха, със студената вода? Всуе,всуе, всички те слизат заедно с мен в пръстта. 
На кого да доверя радостите и огорченията си, съкровените донкихотовски пориви на младостта, грубият сблъсък по-късно с Бога и с хората, и накрая суровата гордост на старостта, която изгаря,но отказва до самата си смърт да се превърне в пепел? На кого да кажа колко пъти, катерейки се с ръце и крака по скалистата стръмнина на Бога, се подхлъзвах и падах, колко пъти се надигах, целия в кръв и отново почвах да се изкачвам? Къде да намеря някоя толкова наранена и непреклонна душа като моята, за да и се изповядам?
 

"Вдигна очи: Исус, пред него го гледаше. Нежен, всесилен поглед проникваше в недрата му, умиряваше се сърцето му, просветяваше се умът. Зъзнеха вътрешностите, а сега слънцето се лееше върху тях и ги сгряваше. Каква радост беше само, каква увереност, какво помирение! Толкова прост ли е, значи, светът, толкова лесно - спасението?"

 

“ Господ не могат го побра седемте ката на небето и седемте ката на земята, ала го побира сърцето на човека. И затова внимавай, жив да си, внимавай да не нараниш никога сърцето на човека!”


Никос Казандзакис

Цитатите са от „Рапорт пред Ел Греко”, „Последното Изкушение на Христос”, „Алексис Зорба”,  „Христос отново разпнат” и др. 



Тагове:   Казандзакис,


Гласувай:
61
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Това е един от гениалните ми
07.02.2011 08:17
учители и "факултети". Поздрав!
цитирай
2. sever - Много магистърски!
07.02.2011 12:02
http://www.youtube.com/watch?v=S3zxwohDGBc
цитирай
3. belier - Радостно е,
09.02.2011 18:24
сътвореното с думи да докосва душата и оставя чувство на самоизповед в истини!
цитирай
4. compassion - Пак се очудих
15.02.2011 00:49
колко автори не съм чела, а колко познати и родни са ми текстовете.
цитирай
5. sever - belier
16.02.2011 10:06
На споделеност - също.
Едно от нещата, които те карат да се усещаш жив.
цитирай
6. sever - compassion
16.02.2011 10:07
Тези дни се чудех как така повелява съдбата, че най-гениалните си творби авторите не виждат издадени. От Шекспир та до наши дни.
Шедьовърът на шедьоврите на Казандзакис "Рапорт през Ел Греко" дори не е бил завършен. "Сенки в рая" - най-голямата гениалност на Ремарк също излиза посмъртно.
Такива си ги размотавам из мислите.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: sever
Категория: Изкуство
Прочетен: 405246
Постинги: 73
Коментари: 793
Гласове: 17551
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930