"Само преживените неща са истински разбрани."

"Вярвам, защото е абсурдно, ако беше достоверно щях да знам." Тома Аквински

"Не вървете след никого, вървете само след себе си". Буда

vtorata misal mi e lubima...noo dosega neznaeh na kogo e...

Само нещата, наистина преминали през духа са истинско знание... Останалите са знание, заради самото знание.... не съпреживяни или остойностени ...

:)

север...
:)

когато си в лодката се движи брега
когато си на брега се движи лодката

Някои, преживели веднъж брака се женят отново. Други воюват по няколко пъти в живота си. А трети са твърд електорат. Те противоречат на първата мисъл.

Християните, мюсюлманите, комунистите и ГЕРБерите, заедно с Атака явно, не приемат мисълта на Буда.

Колкото до идеята на Тома Аквински - всички предпочитаме да вярваме на абсурди вместо да се потрудим, та да знаем. Пък е и логично - абсурда за това е абсурд, понеже му липсва достоверност. А "достоверност" предполага знаене :)

къде са ти крилата?

аз имам и една друга любима, която учудващо, но никой не знае, че е на Пушкин:

"Прави каквото трябва - пък да става каквото ще!"

darkenedangel - защо не си се кръстила обаче бял_ангел?

посока: една-две китари?

http://www.youtube.com/watch?v=RYkz30RL_GU&feature=related%20%20%CF%C0%CA%CE%20%C4%C5

не са важни - важно е движението!! ))

брака, през политиката до мъдростта?? спомни ми едно патриархално твърдение, че само устоялия на над 30 годишен брак мъж, става мъдрец или философ ;))

колкото трябва!
:)))

Опитвах се да намеря потвърждение на максимите. И така се задълбочих че май съм се превърнал в пингвин. А не е редно да питаш пингвин за крилата му. Това са подводни криле.
"Само преживените неща са истински разбрани." - Ако си преживял един брак следва, че той вече не съществува, ако съществува - значи още не е преживян, има какво да се случва. Та, след като си го преживял веднъж, ми се струва че трябва нищо да не си разбрал, че да го повториш. В този смисъл преживяно и разбрано са разнопосочни неща.
Виж, ако си преживял едно произведение на изкуството и ли едно съчувствие може би е уместно твърдението че си го разбрал. То, все нещо си разбрал де. Как иначе ще имаш преживяване.
Ох, не знам ти ли ме обърка, или сам се обърках. Нещо не си падам по обобщения на последък и колкото повече неща преживявам, май толкова по-малко неща разбирам и все по-малко съм склонен да споделям възгледи.
Като че ли импровизацията си остава най смисления начин на живот. Прозренията ни идват при определено състояние на духа, което предопределя отношението ни към събитията и оценката им. При друго състояние отношението и оценките ни биха били други.

Колкото до асоциациите ми - брака си е мъдрост и политика едновременно, а мъдростта си е брак със стремежа към истината и политика с изповядващите такъв стремеж. Политиката пък е брак по сметка в който липсата на мъдрост те праща в тиквите.
Спирам до тук че ми звъни доктора. Сигурно тайно чете коментарите дето ги пиша.

`Затуй не си случаен гост
и участта ти е заслугата:
безсмъртен като римски мост,
по който да прелитат другите.`

въздействах ти телепатично, после те подхлъзнах по динената кора на философските отклонения и накрая ти замислих бягство по наклонената плоскост.

позабавлявам малко сега след поредните политически простотии!
В моята редакция първата мисъл звучи така: мога да проумея само неща, които съм преживял.
Във втората мисъл на Схоластик N 1 ми прави впечатление една тавтология при ,,вяр-а'' и ,,досто-вер-но'', която хвърля интересен мост между противопоставените вяра/вярвам/ и знание/знам/. Знаеш нещо, което е про-вер-ено от теб и се е оказало вяр-но, т.е тъждествено, еднакво. Дори и самата про-вер-ка, вер-и-фикацията, съдържа в себе си елемента ,,вяра''. Излиза, че вярата и знанието са доста свързани. Каква е разликата тогава? Едни казват: вярвам, защото зная, други - зная, защото вярвам. Всъщност, вярата и знанието са двете страни на едно и също нещо - СЪГЛАСИЕТО. Вярата е лицевата му страна, а знанието - опаката. С други думи, вярата предхожда, знанието - ,,следхожда''.
Неслучайно и Хегел определя вярата като ,, вътрешна увереност, антиципираща/ изпре-варваща/ безкрая. Но ето, че и той използва тавтология/ увереност/, дефинирайки вярата. Затова аз се спрях на СЪГЛАСИЕТО.
Иначе Тома Аквински е един изключително прецизен мислител - неслучайно творбата му ,,Същност и съществуване'' е шедьовър!
И накрая, стигнахме до мисълта на Буда: между другото, как си го представяш ,,вървенето след себе си''? Да вървиш след някого означава да следваш стъпките му, а ще ги следваш, когато той е ПРЕД теб. Сега обаче ти си сам и пред теб няма никого. Излиза, че пред теб може да бъде само твоето ,,аз'' и, следвайки го, ти СТАВАШ самия себе си. За стане всичко това обаче, ти е нужна ВЯРА, доколкото ,,аз''-ът е ПРЕД теб!
Отново ме изненада приятно, дълбокомислена Севернячке!
Поздрави!

трябва да знаеш, за да по-вярваш ;))
Да следваш себе си е доста високо ниво на избор и познание, т.нар в библейски аспект - самопозовавай се!!
Всъщност каквото и да търсиш, в каквото и да вярваш, то трябва да извира от самия теб.

Задължително е да има някакъв предхождащ процес, утвърждаващ конкретна идея за себе си. По скоро изграждащ конкретна идея. Иначе всеки алкохолик, или стоножка следват именно себе си. Вероятно така постъпва и догматика. Само че при него предхождащия процес вече е протекъл по някакъв начин. Преди "предхождащия" следването процес / утвърждаването на идеята/, вероятно вече е ИЗБРАНА идеята. Иначе казано НЕЩОТО попаднало на катализатор започва да подозира, избира, проверява, доказва си и вярва, а след това следва. За да стане личност. Когато просто следва, па макар и себе си е обикновен инструмент. На себе си. Та някъде между подозрението и избора смятам че е редно да се формира личността. За съжамение училището не ни оствя никаква възможност да подозираме, а семейството да се съмняваме. Така мислейки че следваме себе си в същност следваме нечии намерения заложени някога някъде. Да следваш аз-ът, ще рече да имаш някакво и то ДОСТОВЕРНО осезание /сензор/ за него. Инстинктът не върши работа, след като не отричаме логиката на разума.
Идеята да следваме себе си може да бъде опасна за самите нас.

Дай си бележника (6)

ни насочва към твърде интересни и съществени нюанси по темата и аз се изкушавам да взема отношение по тях.
Без съмнение, ако съдържанието на ,,аз''-а се изчерпва с любовта и зависимостта му от алкохола, изборът да следваш себе си не само че няма да бъде ценност, но ще се превърне в проклятие, онищостяващо самия ,,аз''.
И тук призивът на Буда увисва във въздуха/ като ценност/, доколкото за един алкохолик, напр., е по-добре да стане друг, вместо да бъде себе си, т.е. ,,опасно зависимият от алкохола''.
Догматикът е стопирал ставащото в действителността и в себе си, определил е стопираната заблуда като своята ,,истина'' и е станал ,,себе си''. Психо-естетически погледнато, изборът му е оправдан, защото той е щастлив в заблудата си, така че в тази плоскост той печели ,,благословията'' на Буда. Гносеологически погледнато обаче, изборът му е лишен от стойност. Последният издиша и онтологически, доколкото битието на ,,аз''-а се формира не само от неговото ,,какво''/ есенцията/, но и от неговото ,,как''/ екзистенциалният модус/. Иначе казано, стопирайки ставащото, догматикът стопира всъщност екзистенцията, която до голяма степен формира ,,аз''-а и поставя под съмнение ценността на последния.
В този ред на мисли, да следваш себе си, ,,аз''-а, означава да се грижиш за своите ,,какво'' и ,,как'', да търсиш съгласието помежду им, за да СТАНЕШ себе си. Този процес неминуемо преминава през съмненията, подозренията, разочарованията, доколкото твоите нагласи, представи, предпочитания, оценки често влизат в противоречие със ставащото в действителността, затова ти е нужна вяра, че ти можеш да станеш себе си.
Разбира се, всеки сам определя съдържанието на своето ,,аз''. Различни са и целите които следваме.
По-важното е обаче, както споделя evrazol, да има предварително поставена цел и яснота, относно ценността и смисъла на съдържанието на следвания от нас ,,аз''.

да се преместим в следващия постинг? ;))

tova za kvantovata fizika me grabna

Много са важни-лодката е нещото ,което непрекъснато те пренася от брега към необятността-/твоята мисъл/,а брегът е това, което непрекъснато те кара да мечтаеш за лодката и чудатостите,които ще видиш от нея.Двете са едно и също нещо,само дето едното е по-силно от другото.Както знаем, човешките способности и стремежи са безкрайни,а няма ли стремеж няма и лодка.Това е като да се качиш на виенско колело и то никога да не потегли ,и ти никога да не видиш света от високо-т.е., никога да не прозреш,че можеш да наблюдаваш и по-красиви неща от това което може да роди съзнанието ти, затворено в пирамидалното простронство на еднообразието и собствената ти самота